Автор: Александър Гьошев
Рубрика: Юбилеи
Публикувана: бр. 6, декември 2014

Не се бях замислял, колко трудно е да опишеш с няколко реда личните си впечатления за Народната библиотека в Пловдив. До снощи. Стоях пред неизписания лист, взирах се в белотата му и се реших: с няколко думи да разкажа за сградата ѝ – сегашната, тази каменната, отстрани на павираната улица с чинарите, която приканва спокойно с изящната си геометрика и изчистен силует минувачите, да застинат поне за миг пред величествената ѝ белота. Но едва престрашил се да я спомена и сякаш в просъница ми се разкри тихо и другата, онази там край реката, издигната до самото Румелийско събрание в близост до Маришкия бряг, сега пазеща спомена за величавата 1885 – най-българска година в Новата ни история.
Прииска ми се да разкажа и за павираната красива улица, която споделя с Библиотеката не само общо градско пространство, но и едно име – това на големия български писател – Иван Вазов. Преди години филибелии са я наричали Станционна – заради железопътната гара, към която се простира и до днес павираната ѝ снага. Именно по нея, през един хубав есенен ден на вече далечната 1920 г., тръгнало и многолюдно шествие, което държало на ръце Дядо Вазов и така, понесено в устрема на емоцията на невиждан народен възторг се започнало славното честване на творческия му юбилей под тепетата – та нали Пловдив е първото му истинско писателско гнездо и оттук, изпод перото на народния писател, българските хъшове от „Немили-недраги“ и герои от „Епопея на забравените“ се възродили за нов живот...

Цялата статия можете да прочете,
ако се абонирате за печатното или електронното издание на списание ББИА онлайн!