Автор: Антоанета Димитрова
Рубрика: Годишни библиотечни награди
Публикувана: бр. 3, юни 2018

Захари Карабашлиев сподели по неповторим и емоционален начин интересни случки от своя живот и неговото лично приключение в библиотеките...
Мога спокойно да кажа, че отделните по-важни глави от моя живот са свързани с библиотеките, в които съм влизал. Като дете, всяка лятна ваканция прекарвах в едно от двете села, в които ме интернираха (изпращаха) родителите ми. Едното беше в Добруджанския край. Двете ми баби бяха коренно различни в отношението си към четенето. Едната харесвах повече, защото ме оставяше да се излежавам до късно и да чета в леглото. Така четях колкото си искам, но в един момент интересните книги свършиха. И тогава се наложи да ме упътят към библиотеката. Другата ми баба, обаче, в другото село, след като оправеше сутрин леглото, не даваше никой да сяда на това легло докато не дойдеше време за лягане. И защо казвам, бабо, не мога ли да чета? Не, отговаряше тя – или ще четеш на един стол, или ще отидеш да помагаш на дядо си в двора, или ще отидеш в библиотеката. Така открих библиотеката и в другото село. Така че аз съм рожба на тези библиотеки, на тези навици трудови и никога няма да забравя библиотеките и в двете ми села. Библиотеката беше прохладна, сенчеста, миришеше на стара хартия и на някаква страхопочитателна влажна тишина. Просто миришеше – тишината и миризмата винаги се смесват в спомените ми.
Такива бяха повечето библиотеки и по-късно в живота ми – в основното училище, в гимназията – там не четях много, трябва да си призная. В казармата пък много четях и в университета също. Там компенсирах това, което не бях чел в гимназията. Усещането беше сходно. Какво беше учудването ми, обаче, когато заживях през 1997 г. в Съединените щати и първата библиотека, в която влязох, имаше подобна атмосфера. Да, тя беше в доста нова, имитираща достолепна, във викториански стил сграда и езика, на който ме обслужваха и на който беше изписано името ми в читателската карта беше различен, но прохладата и благонамерената мълчаливост са някак си един друг по-дълбок, по-важен език, универсален език на библиотеките, който беше същият като този, който си спомнях. Езика на спотаено знание, на ненаучени истории, на неотворени тайни. Нека поговорим за този език...