Автор: Анна Аврамова
Рубрика: Юбилеи
Публикувана: бр. 4, август 2020

Годината е 1950. Паметна и знаменателна. С указ №319 на Президиума на Народното събрание на България от 4 юли, Пловдивската народна библиотека се наименува Държавна библиотека „Иван Вазов“. Сто години след своето рождение Вазов става патрон на второто национално книгохранилище на България, на института и сградата, в която някога е заседавал като депутат на Областното събрание на Източна Румелия и член на Постоянния комитет. Не знам дали този акт е чест за Вазов, но съм сигурна, че е висока чест и задължение за Пловдивската библиотека.
Творческият дух на Вазов е изпълвал винаги голяма част от интелектуалното пространство на библиотеката още в началните години на нейното утвърждаване. Къщата, в която живее и твори в няколко от най-благодатните си години, е почти в съседство със сградата на библиотеката. Ще ми се да вярвам, че любовта им е била взаимна, още повече, че през 1906 г. Вазов лично подарява на библиотеката част от ръкописа на неиздадения си тогава исторически роман „Янтра шуми“ и на стихотворението си „Борът“, което по думите на самия Вазов му спечелва името поет и общо признание на поетическия дар. Това признава сам поетът в „Поетическа биография на Ивана Вазова до 20-годишната му възраст“, отпечатана през 1920 г. под псевдонима Т. Габровски. Без това стихотворение, което порази въображенията, Вазов дълго още може би щеше да се бори с писателската неизвестност.
Директор на библиотеката тогава е Борис Дякович – високо интелектуална и ерудирана личност и личен познат на Вазов. Ето какво пише на Дякович утвърденият вече писател и поет:
Уважаеми Г. Дякович,
Прося извинение, че се забавих на любезното Ви писмо.
Днес имам честта да Ви изпратя за библиотеката част от ръкописа (черновката) на неиздадений ми още исторически роман „Янтра шуми“.
Приемете уверение в искреното ми почитание.
И. Вазов
Писмото носи дата 24 декември 1906 г. и е изпратено от София. Имам честта... пише Вазов. И сега потрепервам от вълнение от тези думи и съм сигурна, че любовта наистина е била взаимна, и се питам чия чест е по-висока. Върху текста на Вазовото писмо с червено мастило е написана следната бележка: удостоверявам, че това писмо е собственоръчно на Иван Вазов. Бележката е на директора Борис Дякович, получател на писмото и изпълнител на Вазовото желание – това, което изпраща да се пази във фондовете на библиотеката. И Дякович го прави като собственоръчно „завежда“ дареното в специална инвентарна книга за ценни материали – ръкописи и архиви. Малко е да се каже, че Борис Дякович високо цени Вазов, той благоговее пред него. И години по-късно, когато поетът вече не е жив, ще напише за това в своите спомени: Заедно с двата ръкописа и дарителното си писмо, Вазов предоставя и две свои други писма: едното е до Мария Груева, с което изказва съболезнованията си по повод смъртта на Йоаким Груев, а другото е до скулптора Андрей Николов, с което го моли да отложи за известно време позирането за портрет. От всички тези, макар и малко на брой, но изключително ценни материали се оформя личен архивен фонд „Иван Вазов“...

Цялата статия можете да прочете, 
ако се абонирате за печатното или електронното издание на списание ББИА онлайн!