Издателска дейност

Фондация Америка за България
В момента има 4 посетители в сайта
„...а паметта, както знаеш, изневерява понякога...“ (По повод 120 години от рождението на Тодор Боров) ПДФ Печат

Автор: Илко Пенелов
Рубрика
: Юбилеи
Публикувана: бр. 6, декември 2021

Баналното писане за Тодор Боров, убеден съм, би било неуважение към паметта му. Аналитичното – трудно постижимо, след появата на онази педантично изработена студия, която му посвети неговата последна докторантка и моя преподавателка по библиография. За синтез на постигнатото от него все още е рано. Като възможност остава трупането на фрагменти, чрез които ще се помогне за бъдещото сглобяване на сравнително точния му портрет.
Почитта на библиотекарите, библиографите, литераторите, книгоиздателите и университетските преподаватели (най-общо казано на колегите, учениците и последователите) към Тодор Боров има вече своята четиридесетгодишна история. Той е сред щастливците в родната културна традиция, които получават още приживе своето признание – при това трябва да се добави – признание, засвидетелствано и в чужбина. Последното може да се определи и като изключителен случай в средите на българските библиотечни специалисти. Вероятна причина за това е, че сред многото си таланти той е успял да овладее и този – добре да преценява хората, с които да се заобикаля и общува и с които да работи. Екстровертният му характер и неординерното му присъствие в българския културен и университетски живот не дават възможност на онези, които са били близо до него да останат равнодушни към собствените му страсти и каузи. Някои от преките му ученици го определят като „абсолютен авторитет“. Други предпочитат да изтъкват като водеща енергичността му и бунтарския му дух – „шило в торба не стои“.
За нас, които не го познаваме лично, но продължаваме да населяваме основаната от него катедра в Софийския университет, следва да се задоволим с очертаването на свой симулакрум, в който да вложим щрихи с различна плътност – прочита на текстовете му, солидарността (или не) с реакциите му спрямо хора, книги и събития, взирането в слабоосветени детайли от пъстрата му биография, анализиране на поведението му в трудните му моменти, които не са никак малко... Подобен образ съм изградил за себе си и аз. Той започна да се оформя около две години след неговата кончина.
На първо място (по хронология) идва запознаването ми със задължителните за студентите „Българската книга“ (1935) и „Защо ни е нужен български библиографски институт“ (1941). След това (вече като кандидат за докторант) дойде времето на останалите му книговедски публикации като: „Живата българска книга“ (1931), „Най-популярната българска книга“ (1937) и др. Много по-късно дойде ред на текстовете по библиотекознание: „От библиотекаря на Шпицвег до съвременния библиотекар“ (1946) и особено поредицата, посветена на Народната библиотека в София. Последни в моята читателска практика дойдоха библиографските му текстове като „Пътя към книгите“ (1942) и мн. др.
Междувременно започнаха проучванията ми по темата за цензурата върху книгите в раннототалитарна България – това е и времето на най-голямо професионално напрежение за Боров. Добре известен факт е, че той планира, но не успява да реализира мащабен труд по история на цензурата. Следи от подготовката му все още се виждат в дарената част от личната му библиотека, която днес се съхранява в Катедра „Библиотекознание, научна информация и културна политика“.
Докато навлизах в непознатата територия се начетох на многобройни публикации, белязани от тежък плеоназъм. И за да не потъна в подобна текстура на моменти прибягвах до овладяните, винаги ясно аргументирани анализи на Тодор Боров за българската книжовна продукция. Почеркът му се разпростира и върху голяма част от изданията на Българския библиографски институт от края на 40-те и от 50-те години на миналото столетие (редактирани от него), в които са заложени потенции за най-разнообразни книговедски сондажи. Всички те ме задържаха на повърхността и ми служеха като солиден компас.
Но за захваналия се с проучването на явление като цензурата върху напечатаното винаги остават съмнения, че процесите са видяни и разбрани в необходимата дълбочина. Подводни камъни личат при всяка стъпка. А и пропагандата е била винаги удобна фасада за прикриване на непочтени, мрачни и позорни практики. Затова винаги е от полза да се прибягва до онова, което е останало ненапечатано в съответната епоха (до останалото отвъд мизансцена). То може да допълни картината, да уплътни образите на по-ярките фигури и да подкрепи с аргументи съставянето на една непредубедена оценка за лицата и събитията, за които си струва по-късните поколения да си спомнят.
По такъв път и аз оформих портрета на „моя“ Тодор Боров. Ще обърна внимание само на два документа, които са показателни както за климата в средите на българските творчески съюзи след Втората световна война, така и за проявата на доблест и характер при отстояване на собствената правота. Няма да си позволявам да ги коментирам. Те сами казват всичко необходимо...

Цялата статия можете да прочете, 
ако се абонирате за печатното или електронното издание на списание ББИА онлайн

 
IFLA
Посолство на САЩ в БългарияГьоте институт - България  Американска библиотечна асоциацияEBLIDA Фондация Глобални библиотеки - България Мемориален фонд Снежана Янева