Автор: Милена Миланова
Рубрика: Дискусионно
Публикувана: бр. 1, февруари 2021

В България от 60-те години на ХХ век в подготовката на специалисти за работа в библиотеки, информационни центрове, документални служби се наблюдава интегритет и започва преходът на библиотечното образование в библиотечно-информационно. Стъпка, определяна от специалистите като знакова и поставяща българското библиотечно-информационно образование в позицията на лидер в развитието и прилагането на нови образователни модели.
Още със създаването на първото българско висше училище през 1888 г. – Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (СУ), се създава и университетската библиотека. От самото начало е ясно, че за доброто ѝ функциониране са необходими подготвени специалисти, имащи знанията за устройството, организацията, комплектуването и обслужването на нейните читателите, а именно университетските преподаватели, студентите и служителите. Визионерството на личности като Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Стоян Аргиров, Тодор Боров, поставят основите на библиотеката, следвайки най-добрите световни практики в библиотечното дело и успешно налагат в учебните планове на университетските специалности преподаването на библиотековедски дисциплини, което поражда съвсем естествено и необходимостта от специализирано библиотечно образование.
В Софийския университет се открива самостоятелната специалност „Библиотекознание и библиография“ през академичната 1953/1954 г., с което според Т. Янакиева висшето библиотечно образование в България получава официален статут и се вписва в регистъра на университетските специалности. Следват периоди на преструктуриране и промени във формата на обучение, търсят се аргументи за структуриране на учебните планове на специалността, променя се наименованието и принадлежността на специалността и на специализираната катедра, която осигурява учебния процес.
Шестото десетилетие на ХХ век поражда необходимост от професионалисти в областта на научната информация, които да подпомогнат дейността на учредяваните през този период институти за научна информация. Съвсем естествено кадровото осигуряване първоначално е търсено сред библиотечните специалисти. Висшето образоване в България не закъснява да отговори на потребностите на обществото и през академичната 1964/1965 г. към специализацията по библиотекознание и библиография се открива нов профил – „научна информация и документация“.5 Съдържанието на учебния план според Т. Янакиева е доказателство за това, че в България се отдава предпочитание на идеята за интегритет между библиотечно-библиографските и бързо развиващи се нови информационни науки, идея, застъпвана от проф. Х. Кунце, проф. Т. Боров и други изследователи и преподаватели, и намерила своята формулировка в известната метафора на Х. Кунце: „Научната информация е удължената ръка на библиографията“. Квалификацията, която се дава на завършилите специализацията в СУ е: библиотекар, библиограф, информатор в областта на обществените науки или на естествените и приложните науки, която остава неизменна независимо от промените, които настъпват в структурната принадлежност на катедрата, както и в нейното наименование. Съвсем естествено в наименованието на специализираната катедра се добавя и терминът „научна информация“, като през 1993 г. тя получава съвременното си наименование „Катедра по библиотекознание, научна информация и културна политика“. Изключително съществени са периодите на активно развитие на следдипломната квалификация през 80-те години на ХХ век и създаването на Учебно-методичен център за подготовка на кадри в областта на научно-техническата информация, с което се поставя началото на продължаващото образование и квалификация на информационните специалисти в България.
През 1992 г. се възстановява самостоятелната специалност, а с решението на Академичния съвет на СУ от 10 март 1993 г. е открита специалността „Библиотечно-информационни науки“ (БИН). Създава се учебен план, насочен едновременно и към създаване на специалисти с рефлексивно отношение, и към пазарните нагласи в обществото. Тези смесени учебни планове предлагат не само знания, но формират главно „мета“-способности – комуникативни умения, умения за работа в екип, анализ на ситуации, справяне с нови проблеми, иновативно мислене, креативност, навлизане в полетата на сродни научни дисциплини и оползотворяване на техни методики и т.н., което е основна визия в развитието на специалността...

Цялата статия можете да прочете, 
ако се абонирате за печатното или електронното издание на списание ББИА онлайн!